Стремежът към равновесие

Кой е законът на вселената, който е неизбежен и всички се подчиняват на него? Как и в какво се изразява той? Какво поражда? Какво действие има върху материята?

Има един закон, който е неизбежен и управлява всичко. Този закон се вижда навсякъде около нас и във всичко. Стремежът към равновесие управлява вселената. Стремежът към равновесие е този велик закон. Всяка система – атом, растение, животно, камък, дърво, планета, човек и т.н. се стреми към равновесие, т.е. стреми се да устои на факторите, които влияят деградивно на дадената система. Изграденият атом се стреми да си запази структурата. Молекулите се стремят да запазят структурата си. Молекулата ДНК се стреми да се запази „жива и здрава” чрез процеса на еволюция и делене. Човек също се стреми към равновесие, но когато животът му е подложен на постоянен тормоз например, и той не може да спре тормоза, е готов да спре това, което може – живота си. Това действие той би го направил пак в следствие на стремежа към равновесие.

Законът за равновесието е валиден и абсолютен и цари навсякъде, където погледнем. Той управлява на микрониво и макрониво.

За да разберем по-добре и по-пълно идеята зад този велик закон, е необходимо да си представим вселената по определен начин.

Нека си представим безкрайната вселена, но празна, без материя – нещо като безкраен (прозрачен) океан, който изпълва безкрайното пространство в безкрайната вселена. Този океан е абсолютно статичен и с постоянна и еднаква плътност във всичките си части. Този е океан, може да се каже, че представлява специфичен вид материя.

Сега нека нашия безкраен океан го изпълним с безкрайно много точки (сфери с безкрайно малък радиус) – с еднаква концентрация във всичките му части. Нека същността на тези точки представлява сфера от материя с безкрайно малък радиус. Разпръсвайки нашите точки материя сред океана, той става огънат (макар безкрайно малко) около всяка една точка, тъй като точката материя е изместила безкрайно малко количество океан от мястото, където се намира тя.

Понеже океанът по естество е вид материя, то той се стреми да възвърне първоначалното си положение. Така около всяка точка се получават безкрайно малки сили в океана, насочени към точката, които действат постоянно. В случая те не действат на единичната точка, понеже тя е безкрайно малка, а и силите около нея са безкрайно малки. Но какво стана с нашия океан? Той вече е изпълнен от безкрайно много точки. Тези точки са статични и са еднакво концентрирани навсякъде сред океана. В следствие на тези точки, океанът е станал нещо като материя с безкрайно малка плътност. Другото нещо, което се получи, са силите сред океана, които действат постоянно.

Нека обобщим какво имаме в нашата вселена: Една безкрайно голяма материя с безкрайно малка плътност (океанът), в която има еднакво концентрирани навсякъде (с еднаква гъстота) безкрайно малки материи с безкрайно голяма плътност (точките). Освен това навсякъде сред океана (около точките) съществуват сили, чието потенциално действие е постоянно и неизчерпаемо. Макар и в случая да изглежда, че тези сили не извършват никакво действие, те са там, те са навсякъде и най-важното – те съществуват. Тези сили именно представляват стремежа към равновесие, за който става въпрос. Статична ли е тази вселена, при положение, че съществуват сили в нея? При положение, че в нея съществува стремеж към равновесие?

Остана само още едно нещо, което да направим с нашата вселена, за да се получи отражение на реалната вселена. Нека дадено множество (крайно или безкрайно) от точките, които са сред океана, ги завъртим около оста им. Какво се получава? Когато завъртим безкрайно малката точка около оста й, поради центробежните сили се получава крайно малка точка (като формата й вече може да не е сферична). Безкрайно малките сили, които са около нея стават крайни и започват да действат директно върху новополучената крайна точка по такъв начин, че поддържат въртенето й, т.е. поддържат я крайна. Това поддържане на въртенето е следствие на стремежа към равновесие. Получават се завихряния около точката (нещо подобно на магнитно поле), като тези завихрания също са изцяло следствие на стремежа към равновесие на океана. С разширяването на безкрайно малката точка, плътността на океана около нея нараства. Нараства и гъстота на безкрайно малките точки около крайната точка. В следствие на стремежа към равновесие силите насочени към центъра на крайната точка вече са крайни, а не безкрайно малки.

Казахме, че непосредственият контакт на силите с точката поддържат въртенето й, като освен това се получават завихрания. На малко по-голямо разстояние от точката тези сили са разположени сферично около нея, като действието им намалява с увеличаване на разстоянието от нея, поради намаляването на плътността на океана и гъстотата на безкрайно малките точки (нещо подобно на гравитационните сили).

Получиха се крайни материални точки. В следствие на стремежа към равновесие (чрез силите описани по-горе), тези крайни точки образуват материални структури и материални системи. Тези материални системи могат да образуват постепенно по-големи или по-сложни системи. Всяка една изградена система представлява крайни материални точки, чието действие (движение) е проява на стремежа към равновесие в дадената система. Макар да изглежда, че самите системи се стремят към равновесие, то реално те се подчиняват на стремежа към равновесие на океана. При системите със съзнание, именно съзнанието представлява проява на стремежа към равновесие в определената структура от дадена система.

А може ли да се проявява стремежа към равновесие чрез безкрайно малките точки? Видовете взаимодействия между образуваните системи са градивно, деградивно и неутрално. Неутралното е, когато системите не си взаимодействат. Градивно е например, когато дадена система поддържа друга система или я прави част от себе си без да я разрушава. Деградивно е например, когато дадена система разрушава друга система или я прави част от себе си като я разрушава. И трите видове взаимодействие са следствие на стремежа към равновесие.

Деградивното действие невинаги означава зло. Градивното – не винаги е добро. Това, което сега е добро, може да причини голямо зло в бъдеще, и обратно – злото може да причини голямо добро. За да се определи напълно характера на действието, е необходимо да се знае съдбата на дадената система, а може би и на цялата вселена.