Безкрайност и вечност

Нека да поразсъждаваме какво е било преди да се родим? Върни в ума си времето назад с няколко, с десетки, със стотици, с хиляди, с милиони, с милиарди години. Сега да съпоставим всичко това с нашия живот.

Трябва да вметна, че ще говоря от името на физическото ми тяло, без да отчитам съществуване на “духовна същност”.  

Къде съм бил преди да се родя? Какво съм бил? Бил ли съм? От гледна точка на физическата ми същност нямам спомени да съм бил. Не виждам дори малки индикации да съм съществувал. Моят Аз е отражение и следствие на условията, през които преминава живота ми, и на генетично унаследеното ми тяло.

А няколко години преди да се родя? Може би съм се подготвял за появата ми? Разбира се пак не съм съществувал, а вселената си е била горе-долу в същото положение, каквото е в момента. Ами преди милиарди години? Е, вече вероятно никой не е и предполагал, че ще се раждам, а аз съм бил (физически изобщо не съм бил каквото и да е било) в състояние на „блажено” несъществуване.  А ако „връщам лентата” безкрайно назад , ще излезе, че вечно съм бил в такова състояние, докато не идва един космически миг, когато се явявам на бял свят и вече започвам да съществувам за определено време. И вече Хамлет може да зададе въпроса „да бъдеш или да не бъдеш”. Не можеш да вземеш това решение преди раждането си. Ако телата ни знаеха какво ги чака и можеха да избират, дали щяха да искат „да бъдат”? Дилемата може би щеше да е още по-голяма.

Защо да съществуваш за кратко, при положение, че няма да те има вечно? Трудно се раждаме, трудно умираме, понякога и трудно живеем… Дано някой ден мъките на човека да са сведени до изключително малко или да ги няма. Но от друга страна те са ме научили на много неща за реалността. Дали е имало друг начин? Може би … или пък … не.

Дали ако се вгледаме в себе си, ще опознаем вечността? Тя е заложена в причините за нашето съществуване. Градивните за нея събития, погледнати по отделно, изглеждат незначителни. Ние сме създадени от вечността, част сме от нея и я изграждаме. Разбира се, този принцип е валиден за всичко съществуващо, а не само за нас.

Това, че сме се появили на Земята в определено време не е щастлива случайност, а е неизбежност. Ние нямаше да сме същите, ако бяхме се родили другаде или преди години. По-точно изобщо нямаше да ни има. Идеята „Ако се бях родил еди-къде си или еди-какъв си” е парадоксална. Ние сме следствията на определени събития, които лежат в основата на нашето съществуване към настоящия момент. Дори изглежда, че ние сме съвкупността от тези обстоятелства.

Преди да се родим не сме си „чакали да ни дойде реда”. За това, което го няма, а предстои да се образува, и десет милиарда години са незначителни. Дори самата вечност в този случай е нищо. В такова състояние ще „изпаднем” и след като починем. Но какво всъщност е вечност? А безкрайност?

Това са изключително интересни понятия и идеи. Какви са техните оси в координатната система, наречена вселена? Ще поразсъждавам за тях чисто физически и реалистично.

Нека имаме за отправна точка нашето съществуване и да започнем да връщаме нещата назад във времето. В единия случай, ако Вселената винаги е била в движение и подобна на сегашния й вид, то това означава, че никога няма да можем да „извървим целия й път” към миналото. Т.е. при такава представа за нея, ние не бихме съществували, защото нямаше да дойде нашия ред. Такава представа за вечност е парадоксална и нереална. Нека разгледаме и другия случай. Връщайки нещата назад стигаме да един момент, когато Вселената застива и изведнъж изчезва – няма движение, а има пълен, еднакъв и еднообразен покой колкото и да продължаваме нататък. Така отивайки в миналото колкото и далеч да поискаме, резултатът ще е винаги абсолютно един и същ. Това е реалната вечност. Тук вече една стъпка (година) назад или милиард такива стават едно и също с това да се движим постоянно в тази посока без да спираме. Можем да правим и по колкото искаме стъпки наведнъж – пак никаква разлика. Така от нашата отправна точка – раждането ни, стигаме до другия основен момент – началото на съществуването на вселената в сегашния й „енергийно-движещ” вид. Може би някой ще зададе въпроса „Колко време вселената е била в това състояние?” В този случай време изобщо не е имало. Но това не означава, че стойността му е била „нула”. Самата променлива не я е имало. Вечността и безвремието са едно и също нещо.

Нека сега имаме за отправна точка нашето съществуване и да започнем да движим нещата напред. В първия случай вселената си остава подобна на себе си и в движение при всяка стъпка, т.е. колкото и да продължаваме нататък, резултатът никога няма да е един и същ поради постоянните изменения. Особеността тук е, че броя на предвижванията, които правим напред винаги ще е краен и не можем да кажем, че ще изминат безкрайно много стъпки. Нека да предположим, че еди-кой си ще се роди след безброй предвижвания напред във времето. Понеже правим стъпките една по една и всяка следва от предходната, то излиза, че този човек няма да се роди. Така винаги ще имаме крайност, а не безкрайност и не можем да говорим за вечност. В втория случай вселената „един ден” стига до състоянието на покой, за което споменах по-горе. В този смисъл може да се каже, че човекът преди да се роди, е бил във вечността и след като почине, ще отиде пак там.

Сега нека разгледаме безкрайността. Физически можем да я определяме като количество, поредност, геометрична характеристика, а даже и качество. Първоначално това понятие се е зародило да обслужва количествените задачи и въпроси у човека. Вече показахме, че броейки не може да се стигне до безкрайност, т.е. даденото множество не може да се обхване. Същото е и с поредността. Така е и при геометричното измерване. При качеството  – означава например невъзможност за измерване на физическия параметър. А има ли безкрайности в реалната ни вселена?

Нека вземем за отправна точка нашето местоположение в космоса и да си изберем която и да е посока. Нека при всяка стъпка изминаваме определено разстояние в избраното направление. Да кажем, че някой човек се намира на безкрайно голямо разстояние от нас в същата посока. Така колкото и стъпки да правим ние никога няма да стигнем до него. Но това, че няма да стигнем до него не означава, че го няма. Нашите движения към него не спадат към причините за неговото съществуване. С този пример ние всъщност разгледахме единия вариант за безкрайност на вселената. В другия случай, след като направим определен брой стъпки в нашата посока, стигаме до граница, която ни пречи да се движим още напред или продължавайки, седим на едно място. Когато идва на пътя ни каквото и да е ограничение, ние винаги можем мислено да навлизаме в него и отвъд него. Това означава, че дори и да стигнем до някакъв край на космоса, това няма да е край на вселената. Така изглежда, че тя е безкрайна. А космосът? Физически дали можем да достигнем място, където всичко е изградено от някакво нещо, което представлява граница? От каква материя ще е изградена тази преграда? Това според мен може да стане, ако космосът ни „живее” в нещо като огромен „балон” в безкрайно голяма „вселенска” черна дупка. В интерес на истината тази странна идея прекрасно обяснява „разбягването на галактиките” в космологията.

Leave a Reply

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s